1 част                                           Законът на противоположността                                             ПЪТЯТ КЪМ ЩАСТИЕТО                 Древният храм стоеше върху камъните, кацнали върху високите околни скали на селището. Четири високи колони ограждаха светилището му, а в средата се виждаше странен пушещ процеп. Никой не знаеше колко е дълбок и откъде излиза силната задушлива пара, но тя бе омаяла напълно възрастната жена отгоре. Тя стоеше между колоните в посоката на дима и ритмично движеше в кръг главата си като напяваше странна старинна песен. Звучеше като мъката, като смъртта, като страданието. Отпред, пред самия храм няколко млади, полуголи мъже с превръзки около бедрата и лошо скроени наметала  танцуваха около огромен огън. Малко по-надолу имаше пропаст, където се беше събрало цялото племе. Чуваше се само приглушения тътен на барабана и плачещия глас на слаб, доста възрастен мъж. Хората също се поклащаха в ритъма на напева му и следваха като един неуморните му пръсти.Ритъмът се засилваше все повече и повече, а танцът около огъня ставаше все по-бърз и по-бърз. Екстазът постепенно овладяваше всички.                 В този миг от тълпата се отдели втора групичка от млади мъже, които държаха посредата си друг младеж. Той нито танцуваше, нито пееше. Изглеждаше по-скоро вцепенен и изплашен, а краката му го носеха единствено, защото общият натиск на групата го движеше напред. Ритмите му действаха странно, направо опияняващо, а той сякаш не осъзнаваше какво става. Стигнаха до ръба. Огънят лумна още по-силно, а пръстите на жреца едва успяваха да поддържат засилващия се ритъм…. Песните станаха агресивни и твърди, а ритъмът бърз, неистово бърз… Шестимата мъже като по даден сигнал хванаха своя другар и …. той полетя от скалите…. В същия миг мощен вик се изтръгна и от всички гърла…               А секунди по-късно младежът беше мъртъв, набучен на трите насочени нагоре копия, забити в подножието на високата скала.              Няколко месеца по-късно реколтата от пшеница, ечемик и лозови насаждения трябваше да бъде по-обилна, броят на конете в стадото увеличен, а болестите далеч по-малко... Разбира се само, ако Боговете бяха приели благосклонно посланика и бяха чули молитвите на племето…              Този древен тракийски ритуал от Балканите, описан в „История„ на Херодот се е практикувал преди 2500 години в чест на Залмоксис, полу-митичен цар на местното племе гети, които вярвали, че след смъртта си отиват при него. Затова на всеки пет години пращали пратеник при Замлоксис  да го умилостивят и да го известят за техните нужди и желания.              Всъщност така изглежда на пръв поглед. На практика този древен ритуал на човешко жертвоприношение при траките, както и всички други подобни традиции в света са израз не толкова на възможността да подкупиш боговете или съдбата и да измолиш от могъщи, невидими и явно жестоки същества по-богата или по-мирна година, а изкривена форма на едно много старо човешко знание за изгубения ПЪТ към ЩАСТИЕТО.                Още от прастари времена древните са разбрали интуитивно или не, че мъката и радостта сякаш вървят ръка за ръка, че едното сякаш поражда другото, а после от него отново тръгва първото и после пак отначало и пак отначало, във вечния кръг на безкрая. С една дума, решават те, ако предварително преживеят мъката, изстрадат скръбта и изплачат сълзите си, давайки на съдбата най-милото и най-скъпото си, то след това по незнайно какви неведоми и неясни природни закони, ще ги споходи радостта, богатството и по-щастливи и по-успешни дни.  После започват пак отначало... първо мъката, а после радостта. А съдбата се управлява от богове, странно приличащи на хора. Те притежават богатствата и щастието и го раздават срещу жертви, дарения, коленнопреклонни молитви, а понякога и като израз на прищявка, настроения или дори някакви твърде неясни симпатии към хората.... общо взето такива неща...             Доста жестоко заключение. Но в онези времена, когато всичко е било въпрос на оцеляване и когато и най-малкия здравословен проблем или природен катаклизъм е можел да бъде пагубен не само за отделния индивид, но и за цялата общност, всички някакси естествено са приемали даването на такива жертви. Това е било и нещо като търсене на гаранция, на равновесие или на правилния алгоритъм... И дори в началото ритуалите да са били свързани с наистина сериозни проблеми (глад, природни бедствия, чужди нашествия), то с времето алчността и злоумислието нарастнали дотолкова, че жертвоприношения започнали да се правят и за неща не толкова нужни и дори дълбоко неморални. Точно по такава една причина царя на Микена Агамемнон принася в жертва дъщеря си Ифигения на богиня Артемида. Жертвайки най-скъпото си, той не мисли да спаси народа си, нито дори да осигури благоденствието му, а да получи милостта на боговете, за да разграби златната Троя. Жестоката загубата днес, осигурява славната победа утре, разсъждава той, а така явно мислят и неговите жреци. Дай и ще получиш, страдай днес, а утре ще се радваш, мъката днес е щастието утре, смъртта ще донесе живот, така разсъждават древните ахейци. Убедени, че боговете искат и се нуждаят от такива жертви...            Още в началото на Илиада жреца Хриз, след отказа на Агамемнон да върне дъщеря му, иска отмъщение от повелителя си Аполон със следните много показателни думи:           „Ако някога прелестен храм съм ти вдигнал, ако някога съм в жертва изгарял говежди и кози бутове тлъсти, днес ти изпълни ми молбата в отплата: с твойте стрели да изкупят данайците моите сълзи.”           Малко по-късно самият Ахил, виждайки поражението, което богът нанася сред войската пак разсъждава по подобен начин:           „- понеже сънят е от Зевса, той да ни каже защо Аполон стреловержец е гневен, за хекатомба или за оброк неизпълнен се сърди, или дим жертвен от отбор овце, кози той желае, за да отбие далече от нас съдбоносната чума.:           И подобни разбирания съвсем не са локални. Те са съществували винаги по всички краища на света, в най-различни култури и в най-различно време.           Според ацтеките, например времето се деляло на големи епохи, в края на всяка от които Слънцето изчезвало и всичко живо загивало. Това се случвало, защото небесното светило постепенно губело своята сила, остарявало и накрая умирало. И когато То изчезнало за четвърти път, вследствие на унищожителен потоп, боговете се събрали, за да обсъдят как да създадат ново слънце, което да даде на хората нов шанс за живот. След дълго обмисляне решили един от тях да се пожертва и хвърляйки се в огъня и с кръвта на сърцето си да се превърне в новото Пето слънце. Решил да се жертва доброволно богът на чумата Нанахуацин, покрит с язви. Той „събрал сили, затворил очи, втурнал се напред и се хвърлил в огъня, където започнал да пращи и гори сякаш се пържел”. Така той, изгаряйки се превърнал в Петото слънце. (сегашната епоха).              По-късно жреците решили (не е ясно защо), че хората също трябва да последват този пример и постоянно да захранват живота на слънцето с кръв. Така щели да избегнат новото му унищожение и дори да постигнат лично безсмъртие за жертващия се човек. С една дума, разсъждавали атцеките, мъчителната смърт на жертвата осигурява живота и добруването на останалите. А жертването на повечето хора, означава още по-дълъг живот и още по-голямо добруване на цялото общество.                                                           БЕЗСМЪРТИЕТО                Идеята за безсмъртието е най-изконната част, най-съкровената част на всички човешки култури. Тя е най-древният и най-истински човешки стремеж и от нея произтичат всички останали постижения на цивилизацията. Въпреки лекотата, с която човек умира, въпреки цялата смърт, която се шири навсякъде и въпреки неизбежността на този процес на практика няма човек, който вътрешно да вярва, че ще умре и ще изчезне... Просто такъв не съществува. От една страна, умът разбира неизбежността на физическата смърт, но на едно друго вътрешно ниво тотално я отхвърля и не и вярва. И това е от дълбоко заложения вътрешен стремеж на всеки човек към безсмъртие, във вярата, че го притежаваме. Хората фоново осъзнават вечността си, усещат я на някакъв план вътре в себе си и въпреки всички доказателства за обратното, живеят и са оптимисти относно бъдещето си. Това е причината и да бъдем безразсъдни и дори лековати към смъртта. Всеки един от нас дълбоко в себе си е убеден, че е безсмъртен.                                                                                                                       Затова дори една такава абсурдна култура като тази на атцеките е пропита с идеята за тежките изпитания, които трябва да премине човешката душа по пътя към безсмъртния си вечен живот. И най-тежкото изпитание в живота според тях е жертвата в името на останалите и щастието им на земята. Подобно на богът на Петото слънце Нанахуацин, който се хвърля в огъня за другите, за да ги има тях. Това е и най-сигурният и бърз начин за един човек да постигне безсмъртие, твърдят атцеките. По този начин, мислят те, той изкупува греховете си, загърбва всичко земно и се превръща в равен на боговете. „Там (чрез изпълняването на ритуали) той стана „бог”, се казва в преданията на езика наутал (езикът на атцеките). Така всъщност убития човек, обожествявал себе си, а обществото получавало шанс да върви напред.            И ацтеките довели тези вярвания до крайност. Всяка година те принасяли в жертва над 100.000 души в сцени, които надминават по жестокост всяко човешко въображение: Ето например едно описание, направено от испанците: „Взимаха и завързваха ръцете на пленниците отзад, а също и краката им. След това ги метваха на рамене и ги отнасяха до върха на храма, където беше накладен огън и имаше огромна купчина въглени. След като стигнеха до върха, ги предаваха на огъня..... и нещастният пленник започваше да се гърчи и повръща в пламъците.... И докато се намираше в такава агония, го измъкваха навън с железни куки...и го поставяха на камъка..... отваряха гърдите му.... изтръгваха сърцето му и го хвърляха в статуята на бога на огъня Шиутекутли.”                                                                                                   Също като чумавият бог Нанахуацин с малката разлика, че неговата жертва е била доброволна и осъзната?!.            А ацтеките принасят на боговете си военнопленници, престъпници и по-рядко свои хора. Въпреки че редовно според изворите са убивали и много от собствените си деца.          Такива сведения има в каталога на празничните дни на Сахагун:         „На календите (първите три дни) на първия месец.... убиха много деца, принасяйки ги в жертва на различни места и по върховете на хълмовете, като изтръгваха сърцата им в чест на бога на водата...”             Всъщност атцеките идват на територията на Централна Америка от север през 12 и 13 век сл. Хр. Там те заварват висока култура на неизвестна за нас цивилизация, от която буквално изземат религиозните вярвания и начина и на живот. Вероятно точно и затова, както твърдят в своята книга „В търсене на изгубената цивилизация” Санта Файя и Греъм Хенкок, приемат едно към едно някои от символичните им традиции и вярвания и ги изопачават до неузнаваемост.          По същия начин инквизицията подлага на мъченическа очистваща смърт чрез изгаряне стотици хиляди хора в Европа, защото счита, че са се отклонили от Христовия Дух и неговото Евангелие. Вътрешният дълбок и чисто символичен език на свещенните книги не се разчита и нещата се приемат изключително буквално. Включително и очистението и жертвата.                                                                                                               В името на вярата са изтезавани и убити стотици хиляди хора в Европа. И най-невероятното е, че инквизиторите са били напълно убедени, че извършваните от тях зверства, включително и изгарянето на кладите е проява на безкрайно човеколюбие и милост. Те искрено вярват, че се борят за спасението на душите на вярващите и че те наистина ще постигнат небесно безсмъртие. По-добре кратки страдания на земята, разсъждавали те, отколкото погибел във вечността. Томас Торквемада, създателят на испанската инквизиция, бил безкористен, дисциплиниран и изпълнен с чувство за мисия човек. Той през цялото време на своя живот пренебрегвал себе си, бил отдаден докрай на идеята си за спасението на другите и в единството на християнството. Нещо повече, бил повече от убеден, че така най-добре служи на своя Бог и всичко това е за славата Божия. На практика той бил един много „вярващ”, фанатично отдаден на идеята за вечен живот човек. Може би също като атцеките.         Ето например едно описание на „кратките” страдания на еретиците, които евентуално биха могли да се спасят от вечния огън. На стара немска рисунка от средните векове може да се види следното. Еретикът е вързан заднишком за воденично колело и до него стоят двама души с качулки. Единият, разпалва действителен огън в основата на колелото, а другият го завъртва напред, така че краката на затворника да доближат пламъците. Очите на човека, съблечен гол, ако не се брои препаската около бедрата, са стиснати от болка и цялото му същество изразява ужас. Същевременно малко повстрани се виждат двама свещеници, единият от които с хартия и перо в ръцете да записва думите на разпитвания. Не проявяват никакво състрадание или емоция. Убедени са, че служат с вяра и преданост на ..... Христос.                                                                                                                  По същия начин и атцеките вярват в светлия бог Кетцалкуатъл, който живеел в далечния „Златен век” и учел хората на доброта и разбирателство. Той забранявал принасянето пред олтарите на боговете на нищо друго освен на плодове. Въпреки това същите тези атцеки практикували кървави, неподдаващи се на никакво логика човешки жертвоприношения. Явно не дотам вярно са разбрали посланията за жертвеност и доброта на летящия бог Кетцалкуатъл. .          Човешки жертвоприношение, вкючително и на деца принасят на своите богове и инките в Южна Америка, макар и не по толкова драстичен начин. Вкочанените мумии на малките жертви са открити по върховете на Андите, където те са били оставяни да умрат от глад и студ, облечени в пищни церемониални одежди.            Деца пренасят на своя бог Молох и много от номадски племена, обитавали територията на днешна Палестина. Малките жертви са били хвърляни върху нагорещените ръце на огромен демон с глава на Овен и са изгаряли в разпалената огнена пещ в кухината на статуята. Чие щастие може да оправдае такава жестокост?           Потвърждение за това имаме в книгата на пророк Иеремия. Чрез думите на своя пророк, Бог изобличава иудеите за тяхното отстъпление от неговия Завет. В гл. 7, стих 30 четем – 30.„Защото синовете на Иуда вършат зло пред Моите очи, казва Господ; постановиха своите гнусотии в дома, над който е призовано Моето име, за да го осквернят 31. и наредиха оброчища на Тофет в долината на Еномовите синове, за да изгарят в огън синовете си и дъщерите си, което не Съм заповядал и което на ум не Ми е идвало”. От приведения цитат научаваме, че Бог изобличава иудеите и указва Еномовата долина, където са намерили своя гроб много от техните деца, принесени в жертва на Молох, като долина на убийства. Смята се, че Молох и Ваал са едно и също езическо божество. Нему всъщност номадските племена, между които и иудеите са принасяли своите кървави човешки жертви.            Това продължава и в по-нови времена. Римляните пишат, че друидите жертвали ритуално престъпници. Хронистите описват как жертвите са вързвани и вкарвани в огромни изплетени от върбови клонки кошници във формата на хора и след това са били подпалвани. Хората изгаряли живи.         Историческите източници говорят и за друг тип ретуално жертвоприношения, като „тройните смърти” например, най-известните от които е т.нар „Човекът от Линдоу”. На 1 август 1984г. близо до границата между Уелс и Англия, хора откриват древни човешки останки в местно тресавище. След анализите на историците става ясно, че те принадлежат на млад мъж, който бил едновременно ударен с твърд предмет по главата, удушен и заклан. Отсъствието на каквито и да е следи от борба по тялото кара специалистите да мислят, че човекът не се е съпротивлявал на убийството, а по-скоро го е приел доброволно. За келтите смъртта не била така плашеща, както е за съвременния човек. Тя не е била възприемана като „край” и затова вероятното човешко жертвоприношение е имало друга морална оценка. И въпреки това случилото се край Линдоу е жестоко убийство. Масови жертвоприношения на хора, извършвани от келтските жреци са открити и във връзка с римското нашествие от началото на първото хилядолетие в пещерата Алвенстън.         Славяните също докъм 8-9 век сл. Хр. жертват на боговете си жив човек преди да тръгнат на война, поведение между другото много близко до това на древните ахейци (елини). Подобни жертвоприношения се практикуват и при други важни за славянското племе поводи: дългогодишна суша, глад, епидемия, наводнения, земетресения – все събития, които показват, че боговете са разгневени на хората. С една дума човешките убийства имат умилостивяващо въздействие. Специфично човешко жертвоприношение при славяните представлява и ритуалът „ вграждане”. Да бъдат избрани в жертва обикновено се избират военнопленници или престъпници, но според средновековни византийски и арабски хроники, нерядко се хвърля жребий измежду младежите вътре в племето и комуто се падне, той бива убиван, без значение от произхода и социалното положение. Ритуалното убийство се извършва чрез обесване, удушаване или (вероятно в най-старо време) чрез заколение.            Ритуални жертвоприношения има и сега в 21 век. Твърди се, че и в момента тагите, поклониците на Кали в Индия практикуват човешки жертвоприношения. В Калкута, градът кръстен на нея и досега над всичко се издига нейния храм и се практикуват кървави и жестоки приношения на животни. Пагодата на богинята е в крайно беден и западнал район, пропит от мизерия, нищета и ужасна воня, която се носи из целия град. В храма на Кали ежедневно се извършват жертвоприношения на животни като всеки, който си плати може да отиде до олтара и да види. Около пагодата навсякъде се търкалят вътрешностите на убитите кози, които безпрепятствено се разлагат в праха и тинята. Кали е върховната съпруга на Шива, черната богиня с огърлица от човешки черепи, даряваща и отнемаща живота.                                                    ................................                И така е през цялата човешка история. Милиарди са даровете, пренесени пред хилядите храмове и олтари на безбройните богове в течение на дългото ни съществуване като мислещи и вероятно духовни същества. И всички те са с идеята, че това е за добро, че жертвите ще се съединят с боговете, а кръвта им ще пречисти, омиротвори и дори ще донесе благоденствие на останалите живи. Но на практика често тези дарове не носят нито умиротворяване, нито щастие и още по-малко безсмъртие.           Самите атцеки били убедени, че ще бъдат наказани заради човешките жертвоприношения, които практикуват и че митичният бял бог Кетцалкоатъл ще се завърне и ще възстанови Златния век на добруването и милостта.            В последствие това мислене прави страшно добра услуга на конкистадора Ернандо Кортес и хората му. Те точно като в предсказанието са бели и с бради, идват от изток на кораби и на коне, въоръжени са с непознати огнени оръжия и безжалостно наказват в името на техния добър бог (разбирай Христос) За много кратко време чувството за вина слага край на империята на Монтесума, а Кортес сам не може да повярва на късмета си... Така атцеките не постигат нито благоденствие, нито мир.... а само и единствено безмилостно унищожение.           Агамемнон също не се радва дълго на богатствата си награбени в Троя. Той е убит от жена си Клитемнестра още първата нощ след завръщането си в Микена. Тя трудно може да забрави жертването на детето си..., а си има и нов любовник.           Не са споходени от радост и иудеите. За Божието отношение към това, което правят четем в гл.7, 32-34 „ Затова ето, идат дни, казва Господ, когато това място не ще се вече нарича Тофет и долина на синовете Еномови, но долина на убийство, и в Тофет ще погребват по нямане на място. И труповете на тоя народ (иудеите) ще бъдат храна на небесни птици и на земни зверове и не ще има кой да ги пропъжда. В градовете на Иудея и по улиците иерусалимски ще прекатя глас на тържество и глас на веселие, глас на младоженец и глас на невеста; защото тая земя ще стане пустиня.”          Така чрез жертвеноприношенията на децата си синовете Еномови не постигат нито щастие, нито благоденствие, а единствено разруха и смърт.           Жертвоприношения стават повод и за едни от най-трагичните събития в библейската история. Още в глава четвърта на Битие именно дар към Бога става повод за братоубийствената вражда между Каин и Авел. Бог поглежда благосклонно към дара на Авел и не толкова добре към дара на Каин. – 4-5.„След няколко време Каин принесе Господу дар от земните плодове” „и Авел също принесе от първородните на стадото си и от тлъстината им. И Господ погледна благосклонно на Авеля и на дара му. „а на Каина и на дара му не погледна благосклонно. Интересно е, че благосклонността е много по-голяма към кървавата и жестока жертва на Авел, а мирните плодове на Каин са отхвърлени (странно защо) и нещастията за човешкия род започват едно след друго – омраза, завист, вражда и клетви, а по-средата общата кръв. Исторически факт, е обаче, че номадските племена в пустинята, между които и евреите винаги са колили агне пред олтара на боговете си, а египтяните, които са земеделци принасят пред олтарите си главно плодове и зърно. Очевидно Битие отразява конфликта между номади и земеделци... разбира се в полза на номадите.                                                                  Хората принасят на боговете най-ценното от това, което притежават – животни, злато, скъпоценни камъни, храна. Така те се опитват да спечелят благоволението на „Небето”. Понякога избиваните животни на олтарите са стотици, т.нар. гръцки хекатомби – жертвоприношения от 100 бика. Още Омир описва хекатомбата в чест на бог Аполон в глава първа в Илиада. От написаното става ясно, че това е често явление, и е горещо желано от боговете. Такова жертвоприношение е преписвано дори и на Питагор за откриването на формулата за отношението между страните на правоъгълния триъгълник.             Щедри дарове винаги са били принасяни и на църквата. Ватиканът и досега е най-едрият собственик на движими и недвижими блага. Сферата на влиянието на католицизма е върху повече от 1 милиард вярващи. Всъщност всички богатства на църквата са от данъци (т.нар десятък за църквата) и от дарения. И така е от много, много векове. И сега т.нар. християнска църква и на Запад и на Изток събира огромни дарения, по-голямата част, от които отиват за щедрата издръжка на самата църква, служителите и имотите и. А срещу това те в съвкупност се молят за спасението ни пред Общия ни Баща – Господ БОГ. Сякаш децата се нуждаят от посредник, за да общуват с Този, който ги е създал?          На Коледа пък пак в името на религията се избиват милиони пуйки, а на Великден се изяждат милиони агнета, а същото важи и за еврейските и мюсюлмански празници. На Пасха (празникът на който вярващите евреи празнуват изходът, спасението от Египет) основното блюдо е закланото агне. Курбан Байрам пък е мюсюлмански празник на жертвоприношението в чест на приключването на хаджа, отбелязван на 10–тия ден от месец „зул хидж“ по мюсюлманския календар хиджра в памет на жертвоприношението на пророк Ибрахим. На него се колят жертвени животни (наречени курбани) — овце, кози, камили, крави и телета. Чете се и специална молитва преди заколението.Празникът започва 70 дни след Рамазан Байрам и продължава 4 дни. На този ден цялото семейство се събира около трапезата и си прощава?!                        Но защо древните хора, а и голяма част от сегашните хора постъпват по един толкова нехуманен и направо отвратителен начин. Защо са сигурни, че щастието на една цяла общност може да бъде осигурено по един такъв зловещ начин, защо си мислят, чe така ще достигнат безсмъртие. Защо са жертвали децата си, съплеменниците си, десетки, стотици, а сега милиони животни, храна, много злато, ценни за тях предмети, пари. Защо са убедени, че за да дойде Доброто първо трябва да премине злото, че за да получиш, първо трябва да дадеш, че безсмъртието се постига след страшни изпитания и жертви и че Даването е задължително точно в тази форма и по този начин?!
                                                                    (следва продължение)